Баснята за двата коня

Два коня мъкнели тежки товари по една стръмна пътека. Предният пристъпвал по-живо, докато вторият вечно се тътрел едва-едва. Ездачите решили да прехвърлят част от товара на задния кон върху седлото на предния. След като му олекнало, задният кон рекъл на първия: “Така ти се пада, будала! Сега ще плуваш в пот от тежестта. Колкото повече товар мъкнеш на гърба си, толкова повече ще страдаш.”

Когато стигнали до крайпътния хан, собственикът рекъл: “Защо да храня два коня, като само единият мъкне товар? По-добре да дам всичкия зоб на него, а другия да заколя – от кожата му все ще се спечели нещо.”

И го сторил.


ЛЕВ ТОЛСТОЙ ( 1818 – 1910 г. )

Добро и зло

Вършете сам само това, което ви доставя удоволствие, а неприятните задачи оставяйте на другите. Първото ще ви доставя радост, а второто ще ви предпазва от неприятности. Сериозните услуги изискват да се отблагодарявате с достойни награди или наказания – ако услугата не е била според вашите очаквания.

Нека да остане за вас да вършите само добри дела, а злото – да вършат другите!


БАЛТАЗАР ГРАЦИАН ( 1601-1658 г. )

Справедливостта на Хелмския съдия

Веднъж град Хелм бил сполетян от незапомнена тревога – градския обущар убил един от своите клиенти. Веднага го замъкнали при съдията, който го осъдил на смърт чрез обесване. Когато присъдата била обявена насред градското тържище, един от местните жители шумно възнегодувал: “Ако разреши почитаемият съдия, мога ли го запитам какво ще правим ние, ако загине от палача единственият наш обущар? Кой от утре ще ни кърпи обущата?” “Кой?” “Кой?”, заехтели яростни викове от четирите краища на площада.

Съдията кимнал в знак на съгласие и обявил, че ще промени решението си. “Граждани на Хелм, това, което казахте е самата истина. Понеже в нашия град няма друг обущар, ще бъде зле за нашата общност да се лишим от него. Но нали все някой трябва да бъде наказан заради убийството? И тъй като имаме двама коминочистачи в града, предлагам вместо обущаря да обесим единия от тях.”


Съкровища на Еврейския фолклор – Нейтън Оузъбел ( 1948 г. )

Лъжецът

Имало едно време един арменски цар, който бил много любопитен и непрекъснато жадувал за все нови и нови развлечения. Веднъж царят изпратил свои вестоносци из цялото царство със следното послание: “Слушайте царската воля! Който от вас успее да докаже пред нашия цар, че е най-отявления, най-дръзкия и най-хитрия лъжец в цяла Армения, ще бъде възнаграден с ябълка от чисто злато, която нашият велик господар лично ще му връчи!”

Хора от всички краища на царството започнали да се тълпят пред портите на двореца и нетърпеливо напирали да се доберат до тронната зала, където трябвало да бъде проведено необичайното състезание. Струпали се всякакви личности – от най-бедните до най-богатите от абсолютно всички съсловия – селяни и занаятчии, просяци, скитници и крадци, принцове и принцеси, търговци и земевладелци. Очевидно в страната нямало недостиг на лъжци и на царя били потребни много дни и нощи, за да изслуша най-претенциозните от многобройните кандидати.

Обаче царят все не бил доволен, защото още след първите фрази ядосано махвал с ръка и се провиквал, че вече бил слушал тази лъжа за десети път. Владетелят дори започнал да се уморява и да съжалява за неразумното си хрумване, дори се питал дали да не обяви състезанието за приключено, без да е избран победител, когато ненадейно през прага на залата плахо пристъпил един просяк, целият в дрипи, по-окаян от всички други бедняци в царството. В ръката си просякът стискал дръжката на очукана глинена кана. “Какво мога да сторя за теб, нещастнико?” – сърдито попитал царят. “Ваше величество – смирено се поклонил странникът, - не ме ли помните? Дължите ми едно златно гърне и аз дойдох, за да си го взема обратно.” “Ти си абсолютен лъжец!” – изкрещял царят. – Нищо не ти дължа!” “Абсолютен лъжец, така ли ме нарекохте Ваше величество? – попитал несмутимо просякът. – Тогава ми дайте златната ябълка като награда за умението ми да лъжа.” Царят едва сега се усетил, че този хитрец е на път да го изиграе и се опитал да се измъкне с извъртане: “Не, не, сбърках! Ти не си лъжец!” “Тогава ще мога ли да си получа златното гърне?” – попитал мъдрият просяк.

Царят бил принуден да признае, че просякът честно си е заслужил наградата и заповядал да му дадат златната ябълка.


“АРМЕНСКИ ПРИКАЗКИ И БАСНИ”, преразказани от Чарлз Доунинг ( 1993 г. )

Две еднакви стратегии …

Китаецът Ши имал двама синове – първият обичал науките, а вторият – военните приключения. Първият син заминал за двореца на владетеля на царството Чи и станал там учител, а вторият се озовал в царството Чу и се записал в тамошната войска.

Беднякът Мен, като чул как съседът му Ши успял да уреди двамата си синове, веднага изпратил своите деца да последват техния пример. Първият син на Мен се заел да тълкува моралните учения на древните мъдреци в двореца на княза Чин, но князът му заявил: “Сега всички китайски царства и княжества враждуват, както никога не е било и всеки владетел мисли само как да въоръжи войската си до зъби. Ако аз трябва да се вслушвам в твоите съвети, само след месец от моето княжество няма да остане камък върху камък.” За да се отърве от досадния проповедник на морални истини, жестокият княз на Чин заповядал да го кастрират.

През това време вторият син на бедния Мен се стараел да докаже пълководческите си дарби в двореца на царя на Вей. Царят на Вей обаче заявил пред своя първи съветник: “Моето царство отслабва с всяка изминала година. Ако трябваше да разчитам само на войската си, а не прибягвах до дипломатически хитрости, отдавна царството Вей да беше покорено от враговете. Затова ще е по-разумно да не отпращаме от нашия царски двор този младеж, който гори от желание да умре на бойното поле, понеже той може да стане много опасен за нас, ако премине в лагера на някой от многото наши противници и поведе чуждата войска срещу нашия град.” Така царят стигнал до жестокото, но единствено възможно решение – за да не избяга младежът при враговете на царството Вей, царят заповядал да отсекат нозете на младежа.

Двете съседни семейства – на Шу и Мен – спазвали една и съща стратегия, само че едното семейство улучило най-подходящия момент, докато другото не. Успехът зависи не толкова от избраната стратегия, колкото от избора на момента за нейното прилагане.


ЛИЕН ДЗУ, цитиран в “Поглед към китайската история” от Денис Блуудуърт ( 1967 г. )

Селянинът и ябълката

Един селянин решил да отсече безплодното ябълково дърво в градината си, защото за нищо друго не ставало, освен да кацат на него врабчета и други птички. Грабнал брадвата и започнал да сече стеблото. Врабчетата го помолили да не отсича ябълката, като му обещали да му чуруликат всяка сутрин и да възпяват благословените му отрудени ръце. Но той не обърнал внимание и нанесъл още два силни удара с брадвата по основата на стеблото. Но видял скритата вътре хралупа, навел се и измъкнал оттам пчелна пита, натежала от мед. Вкусил от меда, усладило му се и веднага запокитил настрани брадвата.

Оттогава се грижел усърдно за ябълковото дърво, като че ли било свещено за него. Така става в живота – всички хора се вълнуват единствено от това, от което имат полза.


“БАСНИ”, ЕЗОП, VI век преди Христа

Султанът и неговият велик везир

Един велик везир служил на своя султан цели тридесет години и бил прочут и много ценен заради своята лоялност, правдивост и упование пред Аллах. Неговата честност обаче му създала толкова много врагове в двореца, че столицата гъмжала от слухове за лицемерието и лукавството на великия везир. Придворните не пропускали нито ден, без да нашепват неуморно в ухото на доверчивия султан да си отваря зорко очите и така се стигнало дотам, че султанът не издържал, окончателно загубил доверие в своя велик везир, макар последният да бил напълно почтен и невинен. Султанът заповядал да го осъдят на смърт, въпреки че трудно би се намерил друг поданик , който да е служил така предано на своя върховен господар.

По онова време обичаят изисквал на осъдените на смърт да им завържат ръцете на гърба и да ги хвърлят в султанския кучкарник, където държали най-злите ловни кучета. Но преди да го хвърлят там, за да бъде разкъсан от озъбените псета, великият везир помолил като последна милост да му бъде разрешено да попита господаря си: “Моля те, о, господарю на съдбите на всички правоверни, дай ми само десет дни живот, за да мога да се разплатя с всички, към които имам дългове, а също и да си събера парите от борчовете на другите към мен. Обещавам да раздам тези пари на хората, които бяха добри с мен. Сетне ще ми се остане само да разпределя имането си сред децата и роднините си, без да забравям щедрите дарове за моите телохранители.” Султанът изслушал уверенията на дворцовата стража, че обреченият велик везир няма къде да избяга и склонил да изпълни последното му желание.

Везирът веднага потеглил към дома си и трескаво събрал стотици златни монети за рушвет на главния пазач на султанските ловни кучета. Но първо предложил на пазача само сто жълтици с думите: “Позволи ми аз да се грижа за кучетата през идващите десет дни.” Пазачът охотно се съгласил и така следващите десет дни кучетата се облажили с невиждано щедри дажби., които великият везир лично им поднасял. На десетия ден те вече захапвали късовете месо направо от ръцете му.

На единадесетия ден великия везир бил извикан при султана. Отново му повторили обвиненията и под зоркия поглед на султана пазвантите вързали ръцете на злочестия велможа зад гърба му и го отвели навън, за да го хвърлят на кучетата. Но щом го съзрели, едрите песове само размахали дружелюбно опашките си, а после го наобиколили и започнали да му се умилкват. Султанът и придворните останали удивени. Накрая султанът не издържал и попитал великия везир, защо кучетата не го разкъсват. Мъдрият везир отвърнал: “Грижих се за тези кучета цели десет дни, и то така, както никой досега не се беше грижил за тях. Сега всички виждате какво може да се постигне с повече доброта, грижовност и щедрост. Като се грижих за Ваше Величество цели тридесет години и каква отплата доживях да дочакам? Бях осъден на смърт, и то само заради лъжливите обвинения на моите най-зли врагове.”

От срам султанът се изчервил като божур. Не само, че отменил присъдата над великия везир, но и го дарил с три ката най-фини дрехи, след което ми позволил сам да се разправи с тези, които са го предали тъй вероломно. Но благородният мъж им опростил греховете и ги пуснал да си вървят по живо, по здраво.


ХИТРОУМНИ УЛОВКИ, описани в книгата на арабската мъдрост и на най-ловките измами, XIII век

Орехът и камбанарията

Един орех бил отнесен от една сврака на върха на високата камбанария и останал заклещен там в една цепнатина. Нещастният орех започнал да се моли на стената на камбанарията да не го притиска чак толкова силно, за да не се счупи черупката му. “Моля те, помогни ми ... След като не успях да остана сред зелените листа и яките клони на дървото, което ми даде живот, след като не мога да се върна на меката почва в дебелата орехова сянка, поне не ме изоставяй докрай! Опитах се да изплача болката си, когато бях заклещен в клюна на онази противна сврака. Дори се заклех, ако успея да се отскубна от нея, да не се оплаквам повече никога от злочестата си съдба.” След тези горещи молби стената се смилила и не сплескала ореха.

Изминали много дни и месеци. Орехът дал живот на ново дърво, което неуморимо растяло все по-буйно. След години клоните започнали да се провират през всички отвори, а корените запълвали всички възможни цепнатини в основите на високата камбанария. След още няколко години орехът вече се извисявал над върха на кулата. Старата камбанария бавно, но неотклонно се разрушавала. Стената, която навремето била приютила нещастното орехче, сега горчиво съжалявала за лекомислието си, но вече било безвъзвратно късно.

Така се стигнало до деня, в който високата камбанария рухнала и сега от нея са останали само развалини.


ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ ( 1452-1519 г.)

Гарванът, Кобрата и Чакалът

Имало едно време двойка гарвани, които си свили гнездо в едно бананово дърво. В хралупата на дънера дремела огромна кобра. Веднъж тя издебнала момента, когато гарваните излетели да дирят храна, пропълзяла нагоре до гнездото и излапала наскоро излюпените гарванчета. Но гарваните не искали да напускат гнездото, където съвсем доскоро си живеели така добре. Затова отишли при техния приятел чакала за съвет. Той им предложил един хитър план. Гарваните тозчас се захванали със залагането на капана.

Женският гарван кацнал на брега на езерото, където пристигнали за утринното къпане жените от харема на шаха – с окичени перли, рубини, диаманти и изумруди по ръцете, по шията, по гърдите си. Всички тези скъпоценни накити заедно със златните и сребърните украшения скоро били оставени на брега, след което жените с викове и смях се потопили в езерото. Женският гарван светкавично се хвърлил към купчината, захапал с клюна си първия златен накит, който му се изпречил пред очите, размахал силно криле и литнал към банановото дърво, сподирен от неистовите крясъци на евнусите-пазачи на наложниците от харема на великия шах.

Щом се добрала до дървото, птицата пуснала накита в отвора, свързващ гнездото с хралупата на кобрата. Запотените, останали без дъх от преследването евнуси се дотътрили до стеблото на банановото дърво и съзрели кобрата, която подплашена от виковете им, побързала да се скрие в хралупата си. Веднага я убили с тоягите си, взели златния накит и се върнали при езерото.

Оттогава двата гарвана продължават да живеят безметежно сред клоните на банановото дърво.


ПРИКАЗКА ОТ ПАНЧАТАНТРА, IV век преди Христа

Брястът и дивата лоза

Една млада и накипрена дива лоза, омаяна от собствената си хубост и от това, че растяла на воля, въобще не забелязвала стройния бряст, който се извисявал наблизо и напразно очаквал лозата да склони да обгърне мощното му стебло. Лозата успяла да се издигне донякъде без ничия помощ, а след това се устремила нагоре и още по-нагоре с крехките си клонки. Явно копнеела да му докаже, че може да расте нагоре и без неговата помощ.

“Горкото самонадеяно храстче” – промърморил брястът, - толкова е суетно и глупаво! Въобразило си е, че може да расте съвсем само, без ничия подкрепа и сега ще похаби всичките си жизнени сокове за този ненужен листак, вместо да побърза да укрепи стеблото си. Няма да се учудя, ако след ден-два я видя да се влачи по безпомощно по земята, само че хората веднага ще довтасат, за да я изправят отново.

Нали и те ( хората ) са като тази глупавичка лоза – опиянени от суетата, те са готови всичко да пожертват, само и само да се сдобият с показна независимост, което често им струва всичките силици.”


“БАСНИ” – РОБЪРТ ДЪДСЛИ ( 1703-1764 г.)

Костенурката, Слонът и Хипопотамът

Един ден костенурката срещнала слона, който силно изревал: “Махай се от пътя ми, дребосък! Да не искаш да те стъпча и да те сплескам като питка?” Костенурката обаче не се уплашила и не помръднала от мястото си. Тогава слонът пристъпил напред, само че не успял да я смаже. “Не се хвали чак толкова, слонище. Аз не съм по-крехка от теб!” Но слонът само се изсмял презрително. Костенурката се ядосала и му рекла да дойде да дойде на следващата сутрин при нея – горе на хълма, където живеела.

На другия ден преди разсъмване костенурката се спуснала от хълма към реката, за да потърси хипопотама, който тъкмо се връщал във водата след обилната закуска. “Хипопотаме, искаш ли да премерим силите си с теглене на въже? Даже можем да се обзаложим, че ще те победя!” Хипопотамът едва не се задавил от смях. Досега не бил слушал по-смешна глупост. Ала накрая склонил. Костенурката намерила отнякъде едно дълго въже, сетне помолила хипопотама да захапе единия край на въжето и му казала да стои така и да не помръдва, докато не чуе нейния вик от хълма.

Хитрата костенурка се устремила към върха на хълма, където я чакал нетърпеливият слон. Подала му другия край на въжето с думите: “Когато извикам, започваш да дърпаш, ама силно, няма да ме жалиш! Сега ще видим кой кого ще надвие …”

После се спуснала обратно по склона, скрила се в шубраците и силно се провикнала от убежището си. Слонът и хипопотамът се заели да дърпат с все сила, обаче никой не можел да надмогне над другия, защото силите им били равни. Накрая и двамата, макар и неохотно признали, че костенурката се оказала по-силна.

Поуката от тази притча е никога да не вършиш това, което другите могат да сторят вместо теб. Хитрата костенурка подмамила другите да свършат работата вместо нея, за да може на нея после да се падне цялата слава.

ЗАИРСКА ПРИКАЗКА

Перлената игла

Финансистът Дж. П. Морган веднъж споменал пред един бижутер, че се интересува от игла за вратовръзка с инкрустирани по нея перли. След няколко седмици бижутерът уведомил Морган, че е намерил игла с превъзходна перла., след което я изпратил на банкера. Цената била пет хиляди долара.

На следващия ден пакетът бил върнат на бижутера. В съпровождащата го бележка Морган написал: “Много харесах иглата, обаче не ми хареса цената. Ако приемете предложението ми за четири хиляди долара – за тази сума е приложен редовен чек към пратката, - изпратете ми обратно пакета с иглата, при условие, че е непокътнат восъчния печат с Вашето клеймо.”

Ядосаният бижутер отказал да приеме чека за четири хиляди долара и с гневен жест отпратил прислужника на банкера. След това отворил пакета, за да върне злополучната игла на своя колега, от когото я бил временно заел.

Но вътре нямало игла, а само редовен чек за пет хиляди долара.


“АНЕКДОТИ” – Клифтън Фейдимън ( 1985 г. )

Змията, Селянинът и Чаплата

Ловци преследвали една змия и тя помолила минаващ наблизо селянин да й спаси живота. За да я скрие от преследвачите, селянинът приклекнал и я оставил тя да пропълзи в пазвата му. Но след като отминала опасността и селянинът заповядал на змията да излезе от пазвата му, тя не се подчинила. Тя вече се била сгушила на топло и безопасно място.

По пътя селото селякът зърнал една чапла, доближил се до нея и шепнешком й обяснил каква беда го е сполетяла. Чаплата го посъветвала да изхвърли змията от пазвата си. Когато змията подала главата си навън, чаплата я уловила с клюна си, измъкнала я навън и веднага я умъртвила.

Селянинът се обезпокоил, че в тялото му може да е проникнала от отровата на змията. Тогава чаплата го посъветвала да прибегне до изпитания лек срещу змийска отрова – да опече и изяде шест птици с бели пера. “Тъкмо ти имаш бели пера, затова ще започна с теб!” – извикал селянинът. Сграбчил чаплата, напъхал я в торбата си и продължил по пътя към дома си.

Разказал на жена си какво премеждие е преживял по пътя. “Не мога да те разбера! – отвърнала жена му. – Нали тази птица ти е помогнала да се отървеш от змията? Та тя ти е спасила живота! А ти се каниш да я убиеш и изядеш …” Ядосаната жена веднага се заела да развързва торбата, за да пусне птицата на свобода. Обаче първото, което свършила обезумялата от страх чапла, било да избоде очите на жената.

Поука: когато видиш вода да тече нагоре, само тогава може да повярваш, че някой ще се отплати някому за стореното добро.

АФРИКАНСКА НАРОДНА ПРИКАЗКА