Заради натрупаните грехове и заради дързостта им, боговете решили да накажат всички живи същества със страхотна епидемия от чума. Никой не бил пощаден. Не всички загинали, но вече били близо до ужасния край. Нито един звяр нямал охота да дири плячка, дори гладът не събуждал сетивата им. Вълците и лисиците не се досещали да преследват агнетата или кокошките. Гълъбите не гукали на гълъбиците. Никой вече не помнел що е любов, що е игра и забава.
Царят на животните, Лъвът, събрал всички оцелели твари около трона си: “Скъпи приятели, повече не можем да се съмняваме, че боговете са много разгневени и са решили да ни накажат жестоко – няма да се успокоят, докато не бъдат наказани най-грешните сред нас. Нека този от нас, който се мисли за най-много прегрешил, да се изправи и признае вината си. Нямаме друг спасителен изход, освен да направим всички жертви, които всемогъщите богове искат от нас. Историята ни учи, че при толкова тежки времена жертвите са неизбежни. Нека всеки от нас да се допита до съвестта си, ала съвсем честно, без да мами нито себе си, нито другите. Редно е, като пръв сред вас да започна от себе си. Истина е, че за да задоволя неумолимия си глад, изядох безчет овце – невинни, скромни твари, които нямаха никакъв грях, никаква вина. Дори съм посягал на агнетата, които според обичая се полагат само на овчарите на стадото. Така че, ако е угодно на боговете, нека аз да умра! Само, че не мога да се отърва от подозрението, че сред нас ще се намерят и други, не по-малко грешни от мен. Ще бъде много благородно, ако и те си изповядат греховете, за да открием най-дълбоко затъналия грешник сред нас.”
“Ваше Величество, вие сте толкова добър владетел, че тази пасмина тук просто не ви заслужава! – възкликнала лисицата. – А, угризения като Вашите са тъй трогателни, че аз направо се просълзих. И нима това всъщност е грях? Да се изяждат тези тъпоглави, вмирисани овце? О, не, Ваше Величество, мога още от сега да ви се закълна, че тази гмеж дори и това заслужава – да бъде изядена от Вас. Докато овчарите заслужават много по-лоша участ, загдето ни преследват като, че ли сме диви зверове.”
Тъй рекла лисицата, а щом млъкнала, отвред се надигнали приветствени викове. Ала никой не посмял да изрече и дума след нея – дори и най-страшните хищници като тигъра и мечката-стръвница. Пък и никой от тях не вярвал, че именно той е най-грешното създание сред горските обитатели.
Неочаквано обаче заговорило магарето: “Аз искам да ви припомня как веднъж прекосих моравата зад манастира и как бях огладнял, а тревата там беше гъста и висока. Подтикван само от алчност, я опасах цялата. Сега, струва ми се, ще трябва да ме накажете, понеже нямах правото да изяждам онази трева ...”
Всички в един глас се развикали срещу магарето. Особено разгневен бил вълкът – според него магарето, този безсърдечен звяр, не заслужавал милост и трябвало да бъде презиран от всички горски обитатели. Как така е дръзнало клепоухото магаре да посегне на нещо, което не е негова собственост! Такава непростима вина може да се изкупи единствено чрез смъртно наказание.
И магарето било наказано с отнемане на живота му.
БАСНИ, Лафонтен ( Жан дьо Ла Фонтен 1621 – 1695 г. )
Subscribe to:
Post Comments (Atom)
No comments:
Post a Comment