Индийска басня: Търговецът и неговият приятел

Един търговец мечтаел да замине на дълго пътешествие, въпреки че не бил от най-богатите хора в града.

“Само че, преди да потегля на толкова дълъг път – размишлявал търговецът - трябва да оставя поне част от състоянието си тук, за да има с какво да живея, ако не сполуча в търговията по време на пътуването си из далечните земи.”

Така и сторил – оставил голям брой железни пръти на съхранение при най-добрия си приятел ( той бил търговец на желязо и повечето му от богатството му било вложено в тази полезна стока ). След като се сбогувал с него, потеглил на път.

Върнал се след дълго отсъствие и понеже, за негово дълбоко съжаление, не му провървяло в търговията с чуждестранните търговци, веднага щом пристигнал в града, се запътил към дома на своя приятел. Поискал от домакина да му върне желязото, обаче приятелят му дължал много пари на местните лихвари, затова вече бил продал желязото и така погасил дълговете си.

“Безкрайно съжалявам, скъпи приятелю – закършил пръсти смутеният домакин, - но се случи нещо ужасно! Бях заключил твоето желязо в мазето, като си въобразявах, че е на сигурно място заедно с моето злато. И после стана някакво странно чудо: в мазето проникнал ужасен плъх, който изгризал желязото, докато ти отсъстваше в продължение на толкова много месеци …”

Търговецът се престорил на по-глупав, отколкото бил всъщност, като се задоволил само с една скръбна въздишка, след което мрачно промърморил: “Разбира се, за мен това е голяма беда, но истина е, че съм чувал за някаква много особена порода плъхове, които обичат да си похапват желязо. Дори имам познати, които са страдали по същата причина, затова сега по-леко ще преживея това нещастие.”

Този отговор на търговеца успокоил приятеля му – за него нямало по-блага вест от тази, че търговецът е склонен да му повярва, че желязото наистина е изядено от плъхове, затова престанал да очаква най-лошото и за да изглади докрай тягостното недоразумение, поканил търговеца на вечеря на следващия ден. Търговецът приел поканата, но междувременно срещнал на една от градските улици едно от децата на своя приятел. Завел го в дома си и го заключил в една от стаите.

На следващия ден отишъл в къщата на своя приятел и го заварил безкрайно разтревожен от изчезването на детето. Търговецът го запитал какво се е случило, като с нищо не се издал, че всъщност много добре знае причината за тревогата, обхванала цялото семейство на неговия приятел.

“О, скъпи приятелю – оплакал се домакинът, - моля те да ме извиниш, но сега не ми е до никаква вечеря, нито до гости и приятели. Вчера изчезна вдън земя едно от децата ми. Навсякъде го търсихме, но от горкото ми дете няма никаква следа.”

“О, такава ли била работата? – възкликнал търговецът. – Много тъжна вест, наистина! Ах, почакай, вчера на излизане от твоя дом, като че ли зърнах един бухал да лети в небето, понесъл някакво дете в ноктите си. Само че не можах да видя дали беше твоето …”

“Дърт глупак! – гневно се разкрещял изнервеният домакин. – Къде се е чуло и видяло един бухал, който не тежи повече от два-три фунта, да мъкне дете, което тежи повече от петдесет фунта?”

“Че защо да не може? – вдигнал рамене търговецът. – Всичко е възможно в една страна, в която един плъх е в състояние да изгризе сто тона желязо. Нима това не е по-голямо чудо от бухал, който може да вдигне във въздуха дете, тежащо над петдесет фунта?”

Домакинът се сепнал от подигравателните думи на търговеца и мигом проумял, че онзи не бил чак такъв глупак, за какъвто го мислел само до преди малко. Помолил го за прошка за номера, който му извъртял, измъкнал от ковчежето си парите, които му дължал от продаденото желязо и само след час получил изгубеното си дете живо и здраво.

БАСНИ, Пилпай, Индия – IV век